Източник на информацията: astrobio.eu

Само преди един месец се навършиха 6 години, от както двата марсохода на НАСА достигнаха Червената планета. Тяхното кацане на този пуст и чужд свят беше безспорно върховото постижение на САЩ в областта на космонавтиката. Успехът се последва само след 4 години от кацането на космическият апарат Феникс. Макар и по-късно пратен на Марс, той беше конструиран няколко години по-рано от двата марсохода и далеч по-неиздържлив, прекрати работа с падането на дългата марсианска нощ.

Това не би трябвало да бъде проблем, тъй като се приемаше, че САЩ, единствената страна до момента, която може да си позволи това, ще се откаже напълно (или косвено според някой) от космическите си амбиции. Пътешествието на тези три апарата, два от които още са в дествие, трябваше да събере достатъчно информация, за състоянието на планетата, за да могат там да се направят изчисления, каква е вероятността на Червената планета да могат да се изпратят хора. Мисиите са с конретни задачи, като например Спирит и Опортюнити трябва да събрат информация за геологията на Марс. Това обаче не скрива по-големият замисъл.
Предавайки огромно количество информация от Червената планета НАСА всъщност подготвяше почвата, за човешкото настъпление към Марс. Не напразно само времето ще покаже каква информация ще достигне до масовите медии от страна на НАСА. Контролираща целият научно-технически комплекс от агенция много финно пресяват информацията, която да достигне до света. Най-вече заради неизменните си конкуренти в тази област Китай и Япония. Това за сега е най-малката грижа на нейната администрация, поради безрасъдството на презитентската администрация. Буш през 2004 година педстави една много конкретна и мощна визия за американската космическа програма, а именно достигането на Луната, а след това и на Марс. Така до 2025-2030 година трябваше да бъдем свидетели на първите стъпки на човек, разхождащ се свободно на една друга планета в Слънчевата система.

Това обаче няма да стане доста дълго време. Прекратяването на програмата от администрацията на Обама слага край на тази 6- годишна мечта. Много хора в САЩ бяха повярвали, че тяхната страна отново би постигнала невъобразимото- да покори близкият и далечният космос. В случая, не е страшно, че се прекратява програмата. През годините много програми са били прекратявани и отново възобновявани за един или друг период. По-страшното в случая е че се сменят приоритетите. Ако не се дават пари за по-големи, нови и модерни ракети, такива просто няма да има. Логично е, не е нужно да си икономист за да го разбереш. Преориентирането на НАСА е опасната стъпка, която може да изиграе лоша шега на президентската администрация. Тя поставя Америка в много по-слаба позиция от един Китай например. Каквото и да си говорим днес единствено Америка е страната, която може да си позволи изпращането на човек до Луната или където и да е било. Там проблемите са политически, а не финансови, както се опитват да го представи администрацията на Обама. Съкращаването на парите за НАСА, но не и тези за американските контингенти в Афганистан или Ирак например, може да ни наведе на мисълта, че има сериозно отклоняване на пари за лични цели.

Космическата програма на Америка в сравнение с кампаниите, които води в Азия просто излиза жълти стотинки за една толкова огромна и богата страна като САЩ. За пари може да се говори много, но нека се съсредоточим върху загубите, които би понесна науката като цяло. А те за съжаление не са малко. На първо място липсата на информация, какви процеси са се извършвали някога на Червената планета. Спирането на изследването от страна на САЩ ще отвори вакуум в космическите иследвания. Надеждите, който се възлагат на страна като Китай например, не могат да се вземат на сериозно. Заета с развитието си във военно отношение КНР няма да си мръдне и малкият пръст, за да създава някакви имагинерни технологии за достигане до близките планети.

Макар, че наскоро се появиха предположения, че следващият човек на Луната, ще е китаец, то трябва да побързаме да успокоим западните анализатори. Сега след като космическата програма на САЩ е практически извън играта, КНР няма да си дава много, много зор за каквито и да е било действия. Липсата на конкуренция, ще убие инерцията натрупана през годините, след изпращането на първият китаец на Луната. Това ще повлече следващото поколение след себе си. Практически липсата на амбиция, би оставила хората още много дълго на Земята, а делечният космос ще започне да изглежда още по далечен. Международната космическа станция, която беше вписана в приоритетите на американският президент, не е вечна. Един ден и тя ще излезе от употреба. Дори днес се чуват гласове за неината ефективност. А нея никаква я няма. Сега има совалки, който летят доникъде, а разработките за нови ракети, са поти напълно замразени. Тук идва и куриозният сценарии, след като совалките бъдат изведени от употреба след няколко години, и безспорното остаряване на МКС, ще имаме ракети, които ще летят до...никъде! Приоритет си остава близкият космос. Никой обаче не се наема да обясни къде попада Луната в този слувай и в кой точно космос се намира.

Решението според някой може да бъде намерен в Руската федерация, която има много амбициозни планове...на хартия. Опитите, които се извършват в лабораторни условия, като Марс 500 например могат да ни покажат, някой основни психологични моменти от пребиваването в откритият космос и затворено пространсто (по-нищо не различаващи се от Биг Брадър), но не могат да отговорят на някой физиологични критерии. Русия може да се похвали само с един опит след падането на комунизма да достигне Марс през 1996, овенчан за съжаление с провал.

Проекта Фобус-Грунт няма да го коментираме. Силната позиция изглежда е на страната на Индия. Тази старна израстна много през последните 20 години в развитието на космонавтиката си. Днес тя може да се мери като постижения с Европейската космическа агенция, която за пореден път е в задънена улица. Технологиите, които ще ни отведат до Марс, няма да бъдат намерени в някой древен папирус от древен Египет. Те трябва да бъдат създадени и то да бъдат създадени сега. Дали това ще стане по пътя на конкуренцията или на сътрудничеството няма никаво значение. Проблемът днес е в липсата на амбиция за нова визия в изследването на космоса.

Въпреки всичко написано тук можем да си говорим колкото си искаме и това няма да промени много нещата. Щом няма амбиция за достигане на космоса, то нека да се появи амбиция която да изхрани и без това нарастващото население. Може би сами заслужаваме съдбата си- космонавтиката да остане само един светъл период в учебниците по история някой ден.